| Глобалната
финансовата криза може би ще промени представите за икономическото развитие на
държавите и света. Още не е ясно дали мащабните финансови инжекции няма да имат
единствено повърхностен успокояващ ефект. Налице са всички основания да се
очаква, че кризата ще се окаже едно от фундаменталните събития в най-новата
икономическа история на света, без аналог по дълбочина на последиците, които
сигурно ще преминат границите на икономическите измерения. Ако е така, кризата
най-вероятно ще доведе и до преразглеждане на фундаментални възгледи върху
икономическата теория и практика. Според песимистите нещата тепърва ще се
влошават и моментните затишия са измамни, доколкото досега взетите мерки
третират симптомите на заболяването, а не фундаменталните му причини. Балонът с
ипотечните дългове в САЩ припознат като
причина за случващото се, е само детонатора на финансовия взрив. По-важни са
фундаменталните причини, довели до кризата. А основната причина е кредитната
експанзия, която действа като реактивно гориво за мотора на развитите
икономики. Ипотечното кредитиране е една много малка частица от тази експанзия.
Първичния тласък се дава от усилията на американската администрация да реши
противоречието между прогресивното набъбване на публични разходи и бюджетните
приходи, намиращо израз в нарастващия публичен дълг. Решаване на проблем с
дълг по същество е напомпване на кредитната експанзия. И понеже няма проблем, който да не може да бъде решен с пари, то многото проблеми се превръщат в големи дългове - такава е поне практиката в САЩ. Интереса на
държавната администрация е да постига
обещани популярни цели и означава разширяване
на разходите. Този интерес обаче се сблъсква с интереса на данъкоплатците,
които предпочитат да задържат и дори увеличат равнището на своето потребление,
т.е. да плащат по-малко данъци. Една от възможностите данъкоплатеца да
удовлетвори този интерес без в същото време да бъде накърнен интереса на
администрацията е кредита. Получавайки още възможности за кредит, данъкоплатеца
портебява повече и се подтиска антагонизма
между частния характер на доходите и обобществяването им, чрез данъците. Така
се разширяват и възможностите на администрацията
да харчи повече. Напомпването на кредитната експанзия е поддържано години наред
и от Федералния резерв с политика на ниски лихвени проценти. Ниската лихва
насърчава другия огромен и доскоро основния консуматор на кредити – бизнеса. От
другата страна бизнеса се насърчава и от повишеното кредитно-покрито търсене,
както от домакинствата, така и от държавата. Кредита се явява спасителния
философски камък и за държавната администрация и за обикновения американец
и за бизнеса. Всички имат интереса от кредитната експанзия и тези, които по
закон определят и регулират правилата на пазара, и участниците в пазарните
отношения.
Бизнеса увеличава кредитните инвестиции съответно
производството и печалбата, домакинствата – потреблението и стандарта на живот,
а администрацията стъпвайки на това си осигурява достатъчно средства за своите
разходи и по-дълъг мандат. По същество кредитно стимулираното потребление доста
прилича на кейнсианското решение за преодоляване на Общата криза на
свръхпроизводство през 30-те години на миналият век. Тогава държавата е поддържала и индуцирала
потребление чрез своите поръчки. Сега държавата е направила същото - индуцира потребление но
чрез предоставяне на възможности и условия на милионите потребители да правят
това вместо нея. Единствената разлика е в характера на дълга като лекарство за
излизане от криза - от публичено/държавен, какъвто е бил през 30-те години на
миналия век, сега той се превръща в много по-голяма степен в частен.
Овладяването на кризи, управлението на пазарните цикли, винаги е допирало до
възможности за регулиране на трайни диспропорции между агрегираното търсене и предлагане. Ако това е бил
урока от Голямата криза от миналият век то тези азбучни истини са добре познати
и би трябвало овладяването и прилагането на многото създадени механизми за
регулиране да предотвратява екстремни макросъресения. Доведен обаче до
крайност, моделът на растеж, основан на кредитната експанзия, води до
своеобразна наркотична зависимост. Както всички ресурсни източници, така и
източниците за кредит са ограничени. Класическият източник на кредита са
спестяванията. Тези спестявания първи стават жертва на новия опиум за
икономиката. Действително банково и държавно-гарантираните класически влогове
отдавна не са популярни в САЩ. Самите данъкоплатци
не само не спестяват поради стимулите
да потребяват на момента, но се превръщат
консуматор на кредити. Десетилетия наред, държавното регулиране е
довело да натрупване и акумулиране на
фондове, предназначени за пенсионно, здравно и социално осигуряване. Те са
следващата жертва на кредитната експанзия, а когато и те се изчерпват идва ред
на световните парични ресурси – чуждите банки със спестяванията на чуждите
граждани, чуждите фондове, държавите генериращи бюджетни излишъци и нетни
износители на капитал – преди всичко държавите производителки на петрол и тези
с високи темпове на растеж. Мощен тласък за развитие отбелязва цяла индустрия
за намиране осигуряване на кредити, която е мотивирана чрез добрите
посреднически комисионни. Докъде е надут кредитния балон, какъв е мащаба на
засегнатите може само да се гадае. За България, малка утеха е сравнително скоро
изградената ни система за фондово осигуряване и неголемите ни ресурси, в
сравнение с ресурсите на целия останал свят, които са засегнати от обезценката
на пуснатите в обръщение съмнителни финансови активи. Несъмнено се поставя
въпроса за ролята на икономическите конвенционални причини, които са в основата
на стопанските цикли и дали не става въпрос преди всичко за водещата роля на неикономическите,
управленческите фактори в администрирането на глобалната криза. Възниква
въпроса доколко кризата не е предизвестена, предизвикана, целенасочено търсена,
а до един момент, до който е възможно това - управлявана. Дали не става дума за
крах на една система за преразпределение на световните ресурси, чрез
привидно икономически канали и способи и
поставянето им в интерес на една държава или дори общност, една имаща
възможност да взема и влияе върху решения от най-висок порядък. Пример за решения
от такъв порядък и значение е промяната на Закона за банкова дейност
в САЩ от 1999 година. Промените
позволяват на класическите търговски банки да се занимават и с
инвестиционно банкиране (и излагащи на
по-висок риск интересите на вложителите), нещо с което до момента са се занимавали
само нарочно лицензирани финансови
институции, предимно опериращи до момента със собствени средства. Така в
сферата на инвестиционното банкиране се
появяват достатъчно на брой посредници увличащи с първоначалните добри
финансови резултати в „играта без гаранции за успех” държателите на
ресурси от всякакъв калибър и произход. Друго важно решение в тази насока е от
2004 г. на Комисията по ценните книжа и борсите, която сваля прага на
гарантиране на риска, ограничаващ свободата на инвестиционните банки да взимат
допълнително дълг, който да инвестират по веригата. В резултат именно на това
решение лийвъриджа - съотношението между дълг и собствен капитал на
инвестиционните банки набъбва драматично (в случая с фалиралата Биър Стърнс –
до 33:1). Изключено е административните органи овластени и
приели такива решения да не са наясно с последствията и да не са можели да ги
предвидят. Впрочем не са ясни и съвсем изчистени мотивите да бъдат предприети
такива промени. Най-вероятно ще бъдат или вече са съчинени благопристойни причини и основания за такива мерки,
но те едва ли ще бъдат приети от потърпевшите предвид последствията. Една от
причините, които прави очакванията доста песимистични е, че се тиражират
лесните, повърхностните, стандартните обяснения от рода на „стихията на
пазара”, „алчността на банкерите” и прочее не фиксиращи отговорността обяснения
със статут на природни бедствия. Избирането на Барак
Обама за президент на САЩ е само възможност и за сега само надежда за
решаването на проблемите.
Вероятно
предстоят трудни междудържавни политически мерки, вероятно предстои нов
валутен, финансов, икономически, политически, дори военен, въобще нов световен
ред. Вероятно ще има и нови отговори различни от тези, които са се смятали за
приемливи преди кризата или сега, когато се вижда само върха на айсберга. Преди
да се стигне до това обаче е необходимо съгласие за пълна открита ревизия на
състоянието и на финансовата криза от нейните източници, от момента на найното
зараждане до количествената и качественна оценка на последствията по целия
свят.
19 ноември 2008 г.
и.чочев
касиер
|
